Поетична кутия

[kalispera]

Напролет се явява светлина,
която никога не може да постигне
останалото време на годината.
Едва март ще пристигне -

и ляга някакъв особен цвят
върху баирите отсреща.
Науката не може да го отчете -
човекът го усеща.

Той - този цвят - в ливадите стои -
по най-далечното дърво полазва -
по най-далечни склонове играе -
със мен почти приказва.

А после - щом пристъпи хоризонтът -
и обедът минава -
той тръгва си - без формулата на звука
а нас сами оставя -

със чувството, че ни нанасят загуба -
че задоволството го няма -
сякаш търговци са нахлули изведнъж -
във храма.

Eмили Дикинсън

[Симела]

Това много ми харесва

[dan]

[Зарина]

ПИСМО

В този нов свят с компютри и мрежи
е различна дори самотата...
С очилата и с поглед премрежен
по клавишите пиша писмата.
Шрифтът равен - без никакви грешки -
пази тайните - съвестно, строго...
Тук, че трепват съвсем по човешки
мойте пръсти, да скрия аз мога.
Без задраскване, без криволици
свойте мисли объркани пиша -
думи, сякаш строени в редици,
но не светят, не пърхат, не дишат...
И когато самотно заплача,
по писмото следи не оставям...
Не целувам и твоето в здрача -
с трепет чакано - щом получавам...
Тъй превръщат се чувства любовни
във импулси по моите атоми...
В този свят със писма електронни
как, кажи, ще усетиш душата ми?..

Светла Стайкова

[dan]

Здравейте,Зарина на мен много ми хареса.Дан

[Симела]

Това е едно стихотворение, което за първи път прочетох в студентските си години, не го знаех наизуст, но сега го намерих и го пускам. Може да ви се стори грубо, но има много истина и е написано майсторски.

Лудият

Шандор Петьофи

Защо, вий, хора ме безпокоите?!

Махнете се ! Аз бързам, бързам, страшно съм зает !

Плета камшик от слънчеви лъчи, да шибам гневно този подъл свят!

Да вие той, а аз да се присмея, тъй както нявга той ми се присмя !

Ха-ха-ха-ха…

В живота е така, един скърби, а друг му се присмива.

Но идва смърт и казва кротко “млък” !

И аз умрях веднъж. То бе отдавна.

Във чашата ми сипаха отрова - не други, а приятели добри.

Аз паднах мъртъв, ням и вцепенен, а те над мен притворно заридаха.

Как исках аз да скоча изведнъж! Да им отхапя носовете!

Но ”не”- си рекох. Нека им седят, нека имат носове,

Ta да миришат - когато гния да се задушават !

Ха-ха-ха-ха-ха…

А знаете ли, где трупа ми скриха ? В Африка пустинна.

Но една хиена ме подуши и изрови.

Хиена беше моят благодетел.

Поиска тя бедрото ми да схруска,

но аз и дадох моето сърце – отровена от него тя умря.

Ха-ха-ха-ха…

Човекът е такъв, на добрината със зло отплаща…

А разправят, бил той земен корен на прекрасен цвят,

разцъфнал горе в небесата. Не вярвайте ! Измама е това !

Човекът сам е цвят, но коренът му в ада черен никне…

Това научих от един мъдрец, но той бе луд. Умря от глад горкият !

Да бе обрал света !

Ха-ха-ха-ха…

А знаете ли, на човешка реч какво е песента на пъдпъдъка ?

Тя означава “бягай от жени “ !

Жените тъй изсмукват нас мъжете, както моретата реките.

И ясно е защо ! Да ги погълнат !

А женското животно е красиво, красиво, по-коварно от отрова,

която в чаша златна устните ни мами.

Аз пих от теб измамлива любов и капчица от тебе по е сладка

от пълното с отровна жад море.

А виждали ли сте морето вие, когато ураганът го люлее

и сее в него като семе смърт.

А виждали ли сте ураган, като селяк със вила от светкавици в ръка ?

Ха-ха-ха-ха…

Узрее ли плодът и пада от дървото.

И ти Земя, узря ! Пропадай ! Сгромоли се !

Не паднеш ли – до утре ще те чакам !

Тогава сам ще те пробия до средата

и сам ще те натъпча със барут

и сам ще те подпаля -

да се пръснеш на прах във тези небеса !

Ха-ха-ха-ха…

[mirrea]

Колко е актуален и днес Ботев... Поклон пред светлата му памет!

Христо Ботев


БОРБА

В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде...
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога изамамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост... Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи свети, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят найде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря -
"Бой се от бога, почитай царя!"
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша с вяра:
млъчи, моли се, кога те биять
кожата ти да одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
"Боже, помилуй - грешен съм азе"
думай, моли се и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази...
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ - вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби - зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещени конец...
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

[e-trn]

Ето откъс от нещо на Ботев и от мен.

Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.

***
...
но, кажи ми, що да тача
в тоя мъртъв свят коварен?

Нищо, нищо! Отзив няма
на глас искрен, благороден...

[Симела]

Отдавна никой нищо не е пускал в поетична кутия. Аз ви пускам едно от любимите ми стихотворения на Надежда Захариева

На чувствата ни...

На чувствата ни тъничката нишка,

опъната до скъсване, трепти.

Секунда още и навярно с нищо

не ще я залепим ни аз, ни ти.

Единият, поне за малко само,

да беше поотпуснал своя край...

Наистина ли е беда голяма

самодоволното "Нали бях прав!"...

За примирителното "Да", насила

изтръгнато от моята душа,

пространството помежду нас скъсило,

дали да се упреквам във лъжа?

И да оставя подлото "Все аз ли?"

фатално да ме дръпне настрани...

Посоката на чаканото щастие

едва ли е в самотните ни дни...

На всичко мое миговете лобни

на всичко наше може би са лек...

...Макар че няма поза по-удобна

от позата на неразбран човек...

[Зарина]

Едно стихотворение на Матей Шопкин като покана и някой друг да пусне нещо в Поетична кутия

Живей,когато имаш всичко-
или от всичко си лишен-
и късаш думите на срички,
за да не паднеш в техен плен.

Живей,когато ти се плаче-
или от плач си отвратен-
от бели вълци и гризачи,
които ровят в твоя ден.

Живей с умората на всеки,
сънувай неговия сън,
и ако всичко си отрекъл-
повикай Слънцето отвън.

Живей,дори да си измамен
от собствената си съдба,
и вместо да усетиш рамо-
усещаш нечий нож в гърба.

Живей за всичко,а когато
животът вече изгори-
вдигни се пак и без остатък
останките му събери.

Живей ! И всяка адска жега
с капчукова вода полей !
Дори да ти коват ковчега,
живей,Приятелю,живей !...

Матей Шопкин