Поетична кутия

[Симела]

Изпращам едно хубаво стихотворение на един от любимите ми български автори- Георги Константинов

Далеч от делничния бит


Далеч от делничния бит,

далеч от думи неразбрани -

шосето като черен бинт

превързва тихите ми рани.

Един разлюшкан автобус

извън мъглата ме извежда…

И слизам на завоя пуст,

повикан от една надежда.

Сега със себе си вървя.

Не нося шапка. Нито шлифер.

И дъжд по моята глава

почуква със потаен шифър.

Той може би ще разбере

защо се лутам без причина -

дъждът, роднина на море,

на горди облаци роднина…

Аз също искам да летя.

А все на дребно се пилея -

между небето и пръстта,

загледан в делника, живея.

Нагазвам в меката трева.

Ръце размахвам сред простора…

И уж към себе си вървя,

а хора търся, други хора.

[mirrea]

Много хубави стихотворения сте пуснали, Симела последното ми хареса много, ще се включа и аз скоро...

[Зарина]

Един от любимите ми поети е Димчо Дебелянов. В поетичната кутия пускам неговото

Да се завърнеш в бащината къща...


Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха -

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.



Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...





----------------------------------

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

[dora]

Здравейте, съфорумци !
Привет от мен!
Ето от мен едно стихотворение:

НЕ СМЕ НАРОД

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

1875 П.Р.Славейков

[mirrea]

Не си отивай

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!

Дамян Дамянов
---------------------------------------------------------------


Петя Дубарова

В дланите ми каца слънцето червено -
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,
то - слънцето - със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

[Зарина]

Изпращам две стихотворения от Надежда Захариева

Приятелите се смълчаха...

Приятелите се смълчаха —
ни съпричастие, ни укор.
И в мене, отначало плаха,
узря жестоката поука:

от всички надежди слепи
най-сигурната под небето
не е другарската подкрепа,
а милостта на враговете.


Отровен дъжд...

Отровен дъжд се сипе върху мен.
Какъв ти дъжд! Неправо — злобопад!
Вървя под него с дух озадачен —
Отде в човеците такава смрад?

Една въздишка вдигам за чадър
и се усмихвам: „Зло, добре дошло!“
И се понасям към мига добър
на вечното житейско колело.

[kalispera]

Леле, Зарина, какви стихове само!
За приятелите...или против приятелите?

[Симела]

В тази студена вечер, когато всеки се свил на топло ,ми се слуша хубава музика и ми се четат стихове. Приканвам ви на поетична вечр. Изпращам ви стих от Андрей Германов

НОЩУВКА В БАЛКАНСКО СЕЛО


Висок и жилест, със цървули,
със сухи като кремък скули -
той ме въведе в своя дом.
Жената стана мълчешком.
- Добря дошле! - и се потули.

Зашета. Сипа във паниците.
От сплитката откъсна лук
и го размачка със юмрук.
Донесе хляба и лъжиците.

Избърса първата за мене.
Покани ме със топлота.
Разтри в солничката солта
и сви до малкия колене.

В превара сърбаха децата.
Той спираше от час на час -
да чукне кучката, която
клечеше
с поглед, вперен в нас.

Привърши, без да разговаря.
Дордето тихата жена
раздигне -
вън на хладина
почерпи ме една цигара.

И сетне в стаята позната
с деца,
на коленете сложени,
от клетката на апарата
ловеше втренчено ятата
на новините
разтревожени.

На мен постлаха на кревата
до трите бузести деца
със трите звучни сърчица.
Те се завиха на земята.

Нощта бе миг. На утрината
аз се събудих - вече сам.
Хляб като слънцето голям
изгряваше върху софрата...

И към катанци неприучена -
по нравите на бедността
стоеше тежката врата
гостолюбиво незаключена...

...Балканът дишаше горещо.
Аз крачех весело, понесъл
едно усещане за песен
и още нещо,
още нещо...

[kalispera]

Симела, какво хубаво стихотворение си пуснала, наистина ме разчувства.

[megalamer]

Симела, какво хубаво стихотворение си пуснала, наистина ме разчувства.

Такааааа..а сега малко разбор на произведението...

В превара сърбаха децата.
Той спираше от час на час -
да чукне кучката, която
клечеше
с поглед, вперен в нас.

Това не е ли чиста содомия ??? даже в още по-гаден вид - пред жената и децата... !!!

На мен постлаха на кревата
до трите бузести деца
със трите звучни сърчица.
Те се завиха на земята.

...Балканът дишаше горещо.
Аз крачех весело, понесъл
едно усещане за песен
и още нещо,
още нещо...

На този мръсник-госта, изобщо не му пука , че заради него децата са спали на студената земя, нещо повече-
крачи си весело из гората, щастлив, че е спал в леглото им ???????